Добри Войников е роден в Шумен на 10 ноември (ст. стил) 1833 г. в семейството на свещеника Васил Драгоев Войников (поп Васил), от когото наследява влечението към музиката, дарбата на сладкодумец, обичта към Отечеството. Едва тригодишен загубва баща си, но майка му успява да го изучи в шуменското класно училище, където преподават личности като Изворски, Филаретов, Доброплодни. С будния си ум и множество таланти момчето е сред първите ученици. Изявява се като декламатор на театрализирания годишен изпит (1846), когато просълзява насъбраното гражданство и най-вече майка си, двете си по-големи сестри и свако си Андрея Хаджистоянов, който го праща да се изучи на свое „иждивение“ във френския колеж „Сен Беноа“ в Цариград.

Завърнал се през 1858 г. в родния си град, 25-годишният Войников започва работа в магазиите на чорбаджи Анастас Хаджистоянов. Но много скоро е назначен в Мъжкото класно училище, където преподава българска история, българска граматика, словесност, френски и гръцки език, математика и музика. Именно той въвежда музиката като учебна дисциплина, подновява дейността на местното читалище и създава първия ученически оркестър (1861). (Десетилетие по-рано сам участва като цигулар в първия български оркестър на Шафран.) Ученическият хор и оркестър, сформирани от Войников, оставят ярки следи в съзнанието на шуменци с кантатата „Повременни спеви“ и „Разговори“ върху образованието и народността.

Изключителната „ревност“ и работоспособност на младия учител са забелязани от училищното настоятелство и през 1861 г. той вече е директор на Класното школо, което преименува в Българско народно училище. Съвременниците му кръщават периода на неговото учителстване „Златен век на българските училища“. В построената с лични средства двукатна къща, сред просторния двор с лозниците, потънал в чимшири и трендафили, Добри Войников отдъхва след дневния труд. За да продължи заниманията си по нощна доба – съставя учебници, които Хр. Г. Данов издава с „иждивението“ на родолюбиви българи и ученици от цялата страна, чак до македонските земи. „Не учехме, а лакомо гълтахме страниците. Колко големи чувства пълнеха младите гърди!“ – ще напише след години Добри Ганчев за „Кратка българска история“.

Деен участник в борбата за църковна независимост, Войников „не скланя глава пред силните на деня“ и през 1864 г. е принуден да напусне Шумен като „персона нон грата“ и да емигрира в Браила. Румънският град с многобройно, преуспяващо българско население приютява още един изгнаник. Назначават го за директор на българското училище. В малката му стаичка до късна нощ трепти светлината на свещите. Закупил печатница от румънска фирма с шрифтове на кирилица, Добри Войников подготвя първия брой на „Дунавска зора“ – „вестник книжевний“, „вестник за волните българи“, „вестник за българските работи“, който зове: „Бунт, бунт и пак бунт народний ще счупи веригите на робството“. По понятни причини, забранен в поробените ни земи, той тайно прекосява Дунава и стига до зажаднелите за правда съотечественици.

1866 година е знаменателна за браилските ни емигранти. Авторът на прочутата „Кратка българска история“ е написал историческа драма, наречена „Стоян войвода“ – за последните битки на българските войскари с османския завоевател. Тя е изнесена с огромен успех в театъра на Ралис на 29 януари1866 г. с участието на хъшовете от кръчмата на Странджата. Представлението обсебва душите на зрителите с възкресяването на едно славно минало, населено с могъщи царе, храбри воини и чутни княгини, техни предци. Като отприщена е националната им гордост,  из улиците, в заведенията, по домовете зазвучава все по-настойчиво българска реч. Триумфът на „Стоян войвода“ отеква и у наси драмата започва да се играе както в училищните салони, така и в чорбаджийските къщи, за радост на малки и големи. Дори Раковски, вече тежко болен,  иска да му пратят книжката (все още неотпечатана) и на свой ред изпраща войводската си „форма българска“ за нуждите на представлението.

В същото време Войников е председател на Браилския таен революционен комитет, оглавяван в Букурещ от Иван Касабов. След „Стоян войвода“ новата му драма „Райна княгиня“ според Иван Вазов произвежда фурор, защото въплътява надеждата на българите, че свободата ще дойде с помощта на Русия. Едно турне в букурещкия Кралски театър повдига самочувствието на режисьора и актьорите. Представлението е удостоено с присъствието и одобрението на самия румънски монарх Карол I. Той приема в двореца Добри Войников и го награждава със златна игла за вратовръзка. Отличието му е дадено за авторство, режисура и актьорско изпълнение (превъплъщението му в ролята на стареца Обрян). На ученика, пресъздал образа на старицата Тулла, кралят присъжда стипендия в Медицинското училище в Букурещ.

Представлението на следващата драма – „Покръщение на Преславския двор“, е знаменателно с появата на нови имена. На сцената за пръв път стъпват жени – девойката Матилда Попович (поетът Димитър Великсин и посвещава „Сонет“, към който Изидор Михайлиди композира музика) и красавицата Александрина Радионова.  Дори яркият талант на Ботев, изпълнил ролята на жреца Святолид, не може да засенчи сияйното им присъствие. Участва още и бъдещата съпруга на автора – Кириакица Павлова. С тази драма Добри Войников отбелязва Деня на Кирил и Методий – 11 май 1868 г.

Ботев, словослагател в печатницата на „Дунавска зора“, свързва Войников със Сергей Нечаев. Така се урежда прехвърлянето на нелегална литература в Русия, издавана в Женева, а в самата печатница се „типосват“ статии на Бакунин и Огарьов. По тази причина Войников е следен от руската тайна полиция и в архива на Октомврийската революция в Москва се съхранява едно доста скандално досие с донесение от агента Аппел, открил адреса му в тефтерчето на революционера Замфир Арборе. 

Добри Войников се утвърждава като личност с голям авторитет не само в Браила. Няколко града му гласуват доверие да ги представя в Прага на Хусовите тържества през август 1869 г., където поздравителните му слова предизвикват всеобщо възхищение сред делегатите. Когато в късната есен на същата година в Браила се създава Българското книжовно дружество (бъдещата Българска академия на науките), подписът на Войников стои под учредителния протокол до тези на Ботев, Друмев и Васил Стоянов.

Едно интимно събитие нарушава ритъма на активната обществена дейност на Добри Войников – годежът му с Кириакица Павлова Христодулова,на 15 февруари 1870 г. се увенчава с брак. Женитбата не прекъсва връзките на Войников с театъра, той написва и поставя още една историческа драма – „Велислава“, в която участват пак нови лица – госпожите Аника Костович и Екатерина Василева. Пиесата е посрещната с възторг и отзвукът от играта на дамите пълни вестниците дори в Цариград. А галачани изпращат „нарочен параход, обкичен с гирлянди“, който да отведе „актьорите“ в Галац, където ги „обсипват с китки“.

От 1871 г. Добри Войников живее в Букурещ и сътрудничи на Любен Каравелов във вестник „Свобода“. Същевременно написва поредната си историческа драма – „Възцарението на Крума Страшни“, и най-доброто си произведение – комедията „Криворазбраната цивилизация“, ярка сатира срещу чуждопоклонничеството, актуална и днес. Нуждата от квалифицирани актьори го подтиква към нова деятелност. Решава да организира школа за български „младежи и девойки да се учат в Букурещ на актьорство и като се върнат в България,  да представляват театра“.

От 1873 г. до лятото на1875 г. Войников е директор на българското училище в Гюргево. Там, наред с учителската си дейност, поставя в ръкопис „Десислава“ с участието на Петрана Обретенова и Тодора Бакърджиева (наричана от хъшовете Дългата коса, в която криела прокламации, дори и пищови). Сформира и църковен хор, който в Деня на Кирил и Методий „пя музика черковна“,  резултат от уроците „по корно пение“, получени от учителя Хоремщик в Земун през лятото на 1872 г.

През пролетта на 1875 г. Войников отива в Одеса, за да приеме руско поданство – акт, който ще му осигури безопасност в Шумен, където възнамерява да се установи със съпругата си. Но още с пристигането си в България е обвинен в революционна дейност, арестуван и отведен на съд в Русе. Спасява го руският му паспорт. Сега пък шуменското училищно настоятелство отказва да повери на бунтар като него възпитаниците в мъжкото училище и след много перипетии го назначават за преподавател в Девическото училище. Покрай даскалуването Войников усилено издирва и записва народни песни от този край, които готви за печат. Същевременно създава и битовата пиеса „Диманка“.

След провала на бунта от 1875 г. и заточването на участниците в него шуменският гарнизон е нащрек, което държи града изолиран от Априлското въстание. Минава година, започва втора. Все по-усилените слухове за предстояща война с Русия принуждават всички руски поданици да напуснат България. Войников се озовава в Плоещ, където дочаква обявяването на войната. Назначен за „преводач и проводник“ в щаба на 12-и армейски корпус, той изпълнява клетвата си, че „когато настъпи поприще за свобода народна, не ще остане настрана“. Корпусът преминава Дунав при Свищов и се установява в русенското село Чаушкьой. Там на 29 юни 1877 г. полковите свещеници отслужват молебен „при непоносима горещина и императорът раздаде ордени“– пише Александър Батенберг в дневника си. Орден с декорации получава и Добри Войников. Тежък е пътят на 12-и армейски корпус – рекогносцировки, сражения и безброй опасности от въоръжени банди възпрепятстват придвижването му на изток, но отрядите успяват да спрат настъпващия низам (редовна войска) от Разград и Шумен. Отделни части достигат близо до Русе и по пътя си се справят с безчинстващи из селата башибозуци. Щабът отсяда последователно в Ценово, Обретеник, Тръстеник. През септември спира в Долни Манастир, където е по спокойно и военният художник Павел Осипович Ковалевски нахвърля ескизи за бъдещата си картина „Пленени турци. 12 армейски корпус“. В центъра и, макар и на втори план, е изобразен Добри Войников, превеждащ разпита на пленниците.

На 15 септември Войников напуска корпуса, скътал „свидетелство“, подписано от началник-щаба генерал-майор Косич, че „при своето образование и познаване на страната може да бъде полезен при нейното управление“. Пристига в Търново, където е установен щабът за Гражданско управление на България с началник княз Владимир Черкаски, от когото е приет и назначен „на разположение“. Докато в освободените градове цари относително спокойствие, на юг от Балкана пламтят пожари, по планинските пътеки се влачат бежанци, познали ужаса на зверски кланета, устремили се с надежда за спасение към древната столица. Гражданският щаб и Митрополията ги приютяват из многобройните манастири край Търново с дневна издръжка от 5 франка. Но много сираци в училищна възраст остават без подслон и надзор. За тях е отреден  Лясковският манастир. Негов управител става Добри Войников,  който в срок от един месец трябва „да нареди сиропиталище“, да организира учебните занятия,  да наеме подходящи учители. Справил се с тази задача, той се връща отново в Гражданския щаб, готов да изпълнява следващи поръчения.

В мразовитите дни на ноември в Еленския проход се водят ожесточени боеве между руските отряди и отстъпващите турски войски. Войников придружава френски кореспондент, който праща комюникета от мястото на събитията. Двамата престояват седмици в Елена. Завладели прохода, части от руската армия се насочват към Тракия. Гражданският щаб ги следва неотлъчно. Отбелязан е престоят му в Казанлък,  полковите болници и лазарети по пътя на армията до Сан Стефано. В тях лежат не само ранени, но и заболели от тиф. Поради крехкото си здраве, княз Черкаски се заразява и умира в деня на подписването на договора. Изпратил го с параход в Русия, Войников се завръща в Търново. Но тифът не пощадява и него и след месец борба с болестта издъхва едва 44-годишен, на 27 март (ст. стил) 1878 г. На погребението му се стича цяло Търново – граждани, офицери и войници, децата от сиропиталището. Общественичката Евгения Кисимова произнася прочувствено слово за неуморната му дейност в „поприще за свобода народна“,  за непостигнатата му приживе мечта да създаде „истинний театър“,  способен да се мери с европейския.